Меню
Най-накрая стигнахме. След време, равняващо се на цяла работна седмица, прекарано в компанията на 230 овце най-накрая пристигнахме. И ние и овцете.
Ето в няколко реда историята на двудневния ни преход, посветен на пешеходното транспортиране на стадо овце, като една от първите стъпки от проекта ни за опазването на царския орел и ловния сокол в България:
Раничката за пътуването включваше единствено стоки от първа необходимост – вода, няколко сандвича, шоколадови десерти и най-важното – фотоапарат. От София тръгнахме към 6:30 сутринта, за да сме в село Цръклевци (около 50 км северозападно) в 7:30 ч., защото знаехме, че животните не могат да чакат. Пристигнахме почти навреме – за 5-те минути закъснение овцете вече блееха в очакване на „голямото пътуване”. Посрещнаха ни двамата ни колеги, чобанина Стоян и стадо от над 200 представителя на същия онзи традиционен български отрасъл. Минути след като се поздравихме и започнахме да обсъждаме маршрута, по който ще тръгнем се появиха репортерските коли на bTV и VTV. За около час успяхме да задоволим жаждата им за новини, след което поехме по стръмната пътека към билото отвъд главния път.
Към обяд термометърът показваше 29 градуса и някак постепенно животните започнаха да забиват глави към земята, сякаш търсеха сянка помежду си. Наложи се да пладнуваме с тях. 3 часа и половина пладнуване. Тогава разбрах какво им е на всички овчари по света..
Вечерта опънахме палатките, намерихме малко дърва за огън и пробвахме дали наденицата става на жар – става.
Към 7:30 сутринта на втория ден животът извън палатката някак си успя да ни изкара от топлите чували. Тръгнахме към село Зимевица, от което ни деляха около 16 км. За разлика от първия ден тази отсечка от маршрута ни можеше да се сравни с релефа на голф игрище. Към обяд 30-те градуса над нулата започнаха да придобиват визуални измерения, а слънцезащитният фактор се оказа недостатъчен. С усмивки и гега в ръка продължавахме да вървим, докато най-сетне преценихме, че няма как да стане по-горещо – седнахме да починем. Използвахме времето да опознаем тази част от Понор планина. Успяхме да видим белоопашат мишелов, керкенез, полска чучулига и раждивогушо ливадарче. Изобилието от дупки на лалугер пък ни върнаха надеждите за съществуването на естествена храна за царския орел и ловния сокол по тези райони.
Най-накрая, към 19 ч. в далечината се прокраднаха няколко къщи – Зимевица! Усмивките ни се върнаха на лицата и закрачихме победоносно към заветната цел с темпото на удавник, видял остров. И животните го усетиха – образуваха дълга нишка и без особена намеса от наша страна се отправиха към кошарата в селото. Там ни чакаха местните хора, щастливи от факта, че ни виждат. Споделяхме тяхното усещане…
Така увеличихме броя на овцете, които ще пашуват в Понор планина. А повече пасища, означават повече подходящи местообитания за лалугерите – следователно повече храна за хищните птици…и разбира се, повече вкусно овче мляко и сирене за нас хората. Всички сме свързани…
Още снимки можете да разгледате тук.